Тунинг БГ Новини
Продължение. Част I; Част II; Част III; Част IV
Краят на една епоха
Само година преди тези събития нефтените компании все още работят с краткосрочни договори и засипват пазара с огромни количества, осланяйки политиката на продажбите върху отколешната вяра, че нефт е имало и ще има в изобилие. Идеята за каквито и да било дългосрочни споразумения въобще не съществува преди новите процеси, стартирани от появата на Кадафи на политическата сцена и безкомпромисните му методи на удари под кръста.
70-те години на XX век започват с най-драматичния и ярък период в историята на нефта, предизвикал сериозен катаклизъм и промяна на цялостната икономическа, политическа и социална структура на западните общества. До този момент на западните политици рядко им се налага да обсъждат нефтени въпроси и никой не си помисля дори да диктува на нефтените компании как да си вършат работата, но от 1973 г. насетне нефтените продажби вече вълнуват всеки. Кисинджър, който до този момент твърди, че не желае да бъде занимаван с въпроси относно нефта, скоро се превръща в политика с най-голям принос за прибиране на нефтените оръжия в ножниците.
След редицата срещи в разгара на ембаргото, поставящи най-различни искания към западните държави, арабските министри на петрола отново се събират през ноември 1973 г., за да орежат още повече квотите за износ на петрол за държавите, подкрепящи произраелската политика на САЩ. След тази среща недостигът на нефт в западните икономики става още по-драстичен, а стратегическите им резерви започват да се топят. В същото това време ембаргото се оказва доста здравословно за арабските страни. Макар саудитският крал Фейсал да се опасява, че то ще доведе до намаляване на доходите на страната (както се случва при първия такъв опит през 1967 г.), той скоро си дава сметка, че стратегията на извиване на ръцете работи отлично – оказва се, че в новата ситуация той печели доста пари от продажби на по-малко петрол.
На световния пазар обаче ембаргото води до умопомрачително объркване. В новата история на света не се е случвало нищо подобно и в последните месеци на 1973 г. политици, дипломати и шефове на нефтени компании започват трескаво да разработват стратегии за запасяване, а търговете за малкото свободни количества повишават и без това вече ужасно високата цена. Паниката става повсеместна…
Икономическият възход, доминирал през 60-те години бързо замира и човечеството навлиза в дълбока рецесия, а супердържавата САЩ, играеща от години ролята на световен полицай, е принудена да се отбранява. Настъпва краят на цяла една ера…
Ужасният спомен за миналото
Влиянието на ембаргото върху психологията на японците и европейците е огромно, защото утежняващата се ситуация ги връща отново към вече забравените следвоенни години на лишения. Западногерманското правителство е погребано под купища телекси от намиращи се в отчаяно състояние предприятия, а японците се чувстват още по-зле. Те са работили къртовски упорито, за да измъкнат страната си от бедността, и наистина постигат колосални успехи през 50-те и 60-те години. Сега всичко започва да се срива, а психозата кара хората да се презапасяват с продукти като при война. В САЩ стъписаните люде едва сега проумяват, че нефтът в голяма степен е вносна суровина и се дивят на нарасналите с 40% по непонятни причини цени на бензина. Опашките пред колонките за гориво се вият с километри и някои хора изразходват повече от ценната течност, докато чакат и се топлят, отколкото успяват да заредят след това. Десетилетия по-късно родната ни действителност ни даде отличната възможност да добием реална представа за подобна ситуация – театърът на бългаските политици доведе до катаклизми с подобен краен резултат през 1993 г.
На 7 ноември 1973 г. Никсън се обръща към нацията с президентско послание, опитвайки се да лансира програмата „Независимост“. Идеята носи патоса на космическите програми „Аполо“, целяща постигането на превес над руснаците в космическата надпревара, и на проекта „Манхатън“, както е известна ядрената програма на САЩ. Освен това Никсън си поставя амбициозната цел да извоюва пълна независимост на САЩ от всякакви външни енергоизточници през следващите години. Проектът обаче изисква огромни капиталовложения и на практика е нереалистичен. Никсън уволнява своя съветник по енергетика, несъгласен с грандиозните, но неизпълними планове, и назначава нов заместник на министъра на финансите, който трябва да се превърне в проводник на новите идеи.
Направеният в този случай паралел с хитлеровия отговорник по въпросите на въоръжението Алберт Шпеер е особено очебиещ. Хитлер дава на Шпеер неограничена власт и според Никсън именно благодарение на това Германия успява да се противопоставя много по-дълго на съюзниците. На практика обаче въпросният Уилям Саймън в по-голямата част от времето ще трябва да се съобразява с тежката щатска бюрократична машина и да дава показания пред разни комисии. Идеята на Никсън така и не заработва, а подкопаното и от политическите скандали доверие към президента се сгромолясва главоломно. Повечето политици като че ли се парализират и единственият реален лост за борба с проблемите остава Хенри Кисинджър.
Разпределението
Никой до този момент няма опит в разпределението на нефта в подобна ситуация на дефицит. Известна аналогия би могла да се направи с военните години, когато британските пулове за доставка разпределят горивото според нуждите на военните, но сега мащабите на кризата са далеч по-големи. Затова още през юни 1973 г. промишлените страни създават работна група, натоварена с разработка на схема за смислено разпределение. В разгара на проблемите обаче не остава време за създаване на бърз и ефективен механизъм, който да доведе до изход от ситуацията.
Арабите разделят страните, подлежащи на санкции, на няколко групи – от най-враждебните, като Израел, САЩ и Холандия, до по-благонадеждни, като Франция, която се мъчи всячески да запази приятелски отношения с тях. В САЩ политиците измиват ръцете си, като делегират правото на разпределение на нефтените компании. Te от своя страна често стават обект на обвинения, че са проводник на ембаргото и предпочитат да не си създават повече трудности, решавайки проблема по соломоновски – започват да разпределят нефта на принципа на т. нар. „равен дефицит“. Огромни екипи денонощно съставят планове за разпределение на суровината между отделните страни. В много случаи и с риск да бъдат подложени на обвинения в родоотстъпничество, петролните фирми предпочитат да лишат дори собствените си преработващи компании, за да остане за редовните им клиенти от други страни. Този деликатен аспект от бизнес отношенията е валиден и по време на криза, защото запазването на позитивното отношение на клиентите е залог за успеха на бъдещите контакти.
На всичко отгоре се появява и проблем от технически естество. В хаотичната система на доставките рафинериите понякога са принудени да работят с различни видове и сортове нефт от различни източници – нещо, за което те не са настроени и което често води до непоправими или скъпоструващи повреди на инсталациите.
Абсурдът с Великобритания
Мащабите на операцията по разпределението са огромни, а проблемите – безчислени.
Великобритания, която е включена в списъка на „дружелюбните страни“, би следвало да получава 100% от необходимия й нефт, но на практика нещата далеч не стоят по този начин.
Нефтът за британците идва основно от двете компании Shell и BP, а те трябва да разпределят суровината си, спазвайки принципа на „равния дефицит“. Според съглашение, датиращо още от 1914 г., правителството не може да се намесва в решенията на BP. Конфронтацията между Даунинг стрийт и фирмите се подклажда и от стачката на минните работници, които използват енергийната криза като силен коз при преговорите за повишение на заплатите. Shell и BP твърдят пред правителството, че имат ред морални отговорности към своите клиенти и не могат да ги пренебрегнат дори с цената на недостиг от нефт за британските предприятия и граждани. Възможните ходове на правителството са силно ограничени, защото Royal Dutch Shell е 60% холандска собственост, а BP е акционерно дружество, което трябва да се съобразява с мнението на своите акционери. Става ясно, че ако правителството наложи ограничения, то ще бъде обвинено веднага в злоупотреба с власт – затова последното не рискува и Великобритания е принудена да споделя неволите на ембаргото заедно с „недружелюбните страни“.
В крайна сметка обаче принципът на „равния дефицит“ сработва удивително ефективно, защото в края на кризата загубите на западните промишлени държави се оказват приблизително еднакви – 18% за САЩ, 17% за Япония и 16% за Европа. Щатската федерална комисия по-късно ще потвърди, че това е било най-правилното решение на извънредно сложното уравнение.
Ударът на шаха
През декември 1973 г. страните от OPEC най-накрая решават да установят единна цена, която да върши работа и в обозримо бъдеще. Предложенията варират между 8 и 23 долара за барел, като най-ниската цена е предложена от Саудитска Арабия. Последното не се дължи единствено на огромните й находища, а и на изявеното от нефтения министър Заки Ямани становище, че високата цена ще доведе до световна криза, а тя неминуемо ще рефлектира и върху страните износителки на петрол. Освен това самият крал Фейсал държи на принципа, че ембаргото не е наложено с цел повишаване на цените, а по политически съображения.
Най-агресивен от всички се оказва шахът на Иран, за когото дискусията по цените се оказва златен шанс. Неговата голяма по население държава винаги се е нуждаела от много средства, а той е твърдо решен да продължи и програмата си от петгодишни планове за развитие. Накрая шахът обявява своето число – нито повече, нито по-малко от 11,65 долара, с което открива дълги дебати сред участниците в срещата. В края на краищата привържениците на покачването на цените надделяват и предложението на шаха е прието. Заки Ямани се опитва да се консултира със своя крал, но по злощастно стечение на обстоятелствата не успява да се свърже с него и е принуден да гласува „за“ тази цена, навличайки си по-късно гнева на Фейсал. Според мнозина специалисти и анализатори на процесите от онова време, ако тогава двамата бяха успели да се свържат, това би довело до глас „против“ от страна на Саудитска Арабия, а най-вероятно и до разпадането на OPEC.
Но така или иначе, новата цена на нефта през декември 1973 г. вече е 11,65 долара за барел. Само за три години добиваната от земните недра течност наистина придобива правото да се нарича „черно злато“ – през 1970 г. цената й е 1,8 долара, през 1971-ва нараства на 2,18, в средата на 1973-та – на 2,90, през октомври вече е 5,12, а през декември скача повече от два пъти до прокараните от иранския монарх 11,65 долара. Естествено, шахът тържествува. Идва неговият звезден миг, в който той иронично ще отбележи, че тази цена е плод единствено на „любезност и благородство“, защото според икономическата комисия на OPEC реалната цена на суровия петрол е около 17 долара…
Нещо повече – шахът започва сериозно да се вживява в новата си роля на глобален благодетел, стремящ се „да запази благата на света“. Той уверено твърди, че скокът на цената ще научи хората да икономисват енергия и говори за нефта с благоговение, издигайки го до ранга на митично божество. С нравоучителен тон шахът се обръща към промишлените страни които „ще трябва да намалят доходите си и богатствата си, а американските деца ще трябва да се научат да живеят по-скромно и да работят“…
Само след няколко години този патос ще му струва главата, защото ще се окаже, че нищо от иронията и обидите не е забравено, а именно хората, които с такава лека ръка е иронизирал, ще му откажат помощ, когато той отчаяно се нуждае от тяхната подкрепа.
Нефтената психоза
Действията на Садат определено се увенчават със зашеметяващ резултат, а самият той едва ли е смятал, че по този начин ще отключи натрупаната агресия и че ще промени света в такава степен. Израел загубва увереността си, а арабите получават нови стимули. Върхът на триумфа на Садат обаче не е само в това, че целите му биват изпълнени до голяма степен, а и в куриозния факт, че успява да спечели американците на своя страна. Цялата ситуация силно деформира отношенията между дотогавашните съюзници – aрабите се опитват да противопоставят Европа и Япония на Америка и определено успяват. Най-антиамерикански настроени са французите, които си припомнят как брутално са били изхвърлени от американците и англичаните в подялбата на близкоизточния нефт. Германците се колебаят, а най-твърди в подкрепата си за американците са холандците, които безрезервно подкрепят и Израел.
В резултат от тези настроения през ноември 1973 г. Европейската общност гласува резолюция, с която подкрепя арабската позиция по арабско-израелския конфликт, в замяна на която OPEC веднага ограничава ембаргото на страните-членки на ЕО. Европейците са готови да низвергнат и Холандия в стремежа си да си осигурят евтин нефт, но малкото кралство учтиво им напомня, че е техният основен доставчик на природен газ (от големите находища Грьонинген) и че евентуална такава стъпка би нарушила принципа за свободно приемане на стоки в Общността. Французите са принудени да млъкнат…
Притиснати от арабите, японците също заявяват, че „подкрепят“ арабската позиция. Това действие е първото отдръпване на Япония от САЩ след Втората световна война, но рискът си струва – след броени дни японците получават своята награда от арабите, които отменят ембаргото за Япония. Токио изпраща голяма група от преговарящи, които да убедят арабите да сключат с тях договори за „усвояване“ на новите средства, тоест за създаване и реализация на нови проекти и строеж на нови заводи. Един от японските министри по това време квалифицира делата на арабите като „нефтена психоза“.
Обратът
Объркването не трае чак толкова дълго. През февруари 1974 г. представители на всички западни държави се събират във Вашингтон с идеята да запълнят дълбоките празнини, зейнали в лагера на съюзниците. Англичаните си дават сметка, че положението им на дружелюбна към арабите страна не им дава особено много дивиденти – цените за тях са точно толкова високи, колкото и за всички останали и те са крайно заинтересовани да участват в споменатото съвещание. След стачките на миньорите страната им е парализирана, а при покачването на цените на арабския нефт скъпият дотогава добив в Северно море става икономически целесъобразен и в края на краищата може да измени ситуацията в тяхна полза. Затова те подкрепят американците, а към тях се присъединяват японците и германците. Френският министър на външните работи с презрение анатемосва всичките и ги нарича „предатели“…
Решенията, взети на това историческо съвещание, довеждат до създаването на „Международната Агенция по Енергетика“ (МАЕ) – своебразен контракартел, който да се противовопостави на OPEC и да организира търсеното на нови алтернативни находища на нефт и други енергоизточници. Франция отказва да участва, но по ирония на съдбата за седалище на новата организация е избран именно Париж…
Дипломатическият успех
Кисинджър прави много, за да убеди арабите да преустановят ембаргото. Ситуацията е доста странна – в края на краищата става дума за евреин, емигрирал в Америка, бягайки от Хитлер, който разговаря с арабина Фейсал по въпросите на „комунистическо-ционисткия заговор“. По време на същите тези разговори Фейсал поставя искането Йерусалим да стане арабски град, а стената на плача да бъде преместена някъде другаде…
След като Фейсал така и не скланя да свали ембаргото, САЩ се обръщат към новия си съюзник Садат, който след постигане на целите си става пръв противник на Фейсал. Садат вече смята, че необходимостта от ембаргото вече е отминала и от тук насетне само ще влошава положението, нанасяйки непоправими щети върху отношенията на САЩ с арабите. И въпреки че последните не бързат с отмяната му, към пазара изтичат все по-значителни количества неконтролируем от тях нефт, с което дефицитът в западните страни намалява. Междувременно започват мирните преговори за сирийските голански възвишения и това е достатъчен аргумент за Садат най-сетне да убеди Фейсал, че е време ембаргото да бъде прекратено. На 18 март арабските нефтени министри (с изключение на сирийския и либийския) окончателно го снемат.
(Следва: Част VI)
Текст: Георги Колев
Tuning-BG.com
